Къде изчезна онова българско кино?

Докато гледах наскоро един стар български филм, си дадох сметка за нещо тъжно – нашето кино вече не е онова, което беше. Къде са историите, които докосваха сърцата, къде са естествените актьори, които играеха така, сякаш не играят? Днес често виждаме неестествени реплики, статични лица и сценарии, които сякаш не знаят какво искат да кажат.

А какво беше някога? Филми като „Всичко е любов“ (1979) с Иван Иванов и Янина Кашева или „Оркестър без име“ (1982) не бяха просто кино, те бяха културни събития. Те създадоха герои, които и до днес живеят в паметта на поколенията. „Вчера“ (1988) на Иван Андонов успя да улови духа на младостта, на бунта, на свободата – филм, който се превърна в икона за цял випуск българи.

Сред запомнящите се примери от по-късния период е „Аз, Графинята“ – първият български филм с комерсиално разпространение във Франция. За три седмици на голям екран той постига висок зрителски рейтинг и солидни приходи. И въпреки този успех зад граница, филмът е спрян от разпространение в България преди 10 ноември 1989 г. – ясен знак за това колко често политиката е диктувала съдбата на изкуството у нас.

Днес подобни истории рядко се появяват. Често виждаме или кухи опити за копие на чужди модели, или мрачни криминални сюжети, които повтарят едни и същи клишета. А къде са историите за любовта, за приятелството, за смеха и сълзите, които носят човешка топлина?

Проблемът не е само в липсата на талант – актьори има. Проблемът е в липсата на добри сценарии, в отсъствието на режисьори, които да виждат по-далеч от моментния фестивален успех. Старото българско кино оцелява и до днес, защото разказва човешки истории – за хора, които могат да бъдат твоите съседи, твоята първа любов, твоята изгубена мечта.

Затова днес, когато публиката се връща към „Войната на таралежите“, „Опасен чар“ или „Козият рог“, тя не го прави само от носталгия. Тя търси онова, което липсва в новото кино – истината, топлината и живия човек на екрана.