Когато простотата се превърне в характер

В разказа „Така се прави в Париж“ от книгата “Не може да бъде” на Мила Михова има една фраза, която често срещам в ежедневието си. „Проста, следователно е агресивна“ звучи като шега. Като реплика, хвърлена между другото, но всъщност описва много добре един начин на мислене, който всички сме срещали.

Това не е текст за конкретни хора. Това е текст за манталитета „аз съм си такава“ — фраза, която уж обяснява всичко, а всъщност не обяснява нищо. Тя не е характер, а отказ. Отказ да се замислиш, да се промениш, да поемеш отговорност за поведението си.

„Проста“ тук не значи необразована. Думата описва човек, който отказва да мисли за себе си и за действията си. Който не понася въпроси, критика или несъгласие. Когато такъв човек се почувства застрашен, реакцията е предвидима — става агресивен. Повишава тон, напада, обижда, създава напрежение. Не защото е силен, а защото няма други начини да реагира.

Агресията в този случай не е характер, а навик. Лесен начин да спреш разговора, да не слушаш, да не се налага да мислиш. Тя идва от вътрешна празнота, която се прикрива с шум. Колкото по-малко има вътре, толкова повече шум има навън.

Този тип поведение често се представя като „директност“ и „честност“. Казва се: „Аз не съм лицемерка, аз си казвам всичко“. Само че това не е честност, а липса на контрол. Не е смелост, а нежелание да се положи усилие. Да си директен не значи да си груб. Да си истински не значи да нараняваш другите.

Разказът на Мила Михова е ценен, защото не оправдава този тип хора. Не ги обяснява с тежко детство или лош късмет. Просто ги показва такива, каквито са. И фразата „проста, следователно е агресивна“ звучи смешно само докато не осъзнаеш колко често я срещаш в живота.

Тук не става дума за пол. Става дума за манталитет. За начин на мислене, при който липсата на вътрешна работа се представя за характер, а агресията — за честност. Това не е сила. Това не е свобода. Това е задънена улица.