„Наполетано“ – когато футболът, животът и улицата говорят с езика на Яна Борисова
Снощи преживях не просто театрална премиера, а деликатен удар в сърцето. „Наполетано“ на Яна Борисова с Юлиан Вергов и Петър Антонов е от онези редки произведения, които не просто се гледат, а те превръщат в съучастник – на улицата, в спомените, в човешката крехкост.
На пръв поглед това е история за двама мъже, останали без дом, принудени от обстоятелствата да делят тротоара и тишината на нощния град. Но под повърхността пиесата разказва много повече – за вторите шансове, за невидимите нишки между хората, за неочакваните форми на дом и приятелство.
Интересното е, че действието се развива в Неапол – град, където улицата диша с топката, със страстта, с легендите на Марадона. Но тук футболната тема не е пряко разказана – тя е вплетена като усещане, като атмосфера, като начин на мислене. Вишневски, бивш професор по статистика, и Тони, клошар с минало, са като две противоположности на футболно игрище – единият пресмята, другият импровизира, но само заедно могат да „вкарат гол“ срещу самотата и безнадеждността. Яна Борисова ни показва, че футболната история не винаги се случва на стадион – понякога се разгръща на пейка в парка, в една отчаяна постъпка, в неочакваната роля на съотборник, която поемаш към напълно непознат човек.
Героите ѝ не се опитват да бъдат герои – те просто оцеляват. Но точно в това оцеляване се крие красотата. Езикът на Борисова е изчистен, поетичен, ироничен – умее да мълчи точно когато трябва, и да удря силно в най-неочакваните моменти. Смях и тъга се редуват в съвършен ритъм – като добра футболна комбинация между инстинкт и стратегия.
И както винаги при Яна Борисова – под всичко това стои любовта. Но не онази, която се разиграва на повърхността, а тиха, зряла, преживяна любов. Любовта към спомена, към изгубения човек, към града, към другия, дори когато е напълно непознат. Любовта, която не пита „кой си бил“, а „кой си сега“.
Юлиан Вергов и Петър Антонов са невероятни – техният тандем на сцената е като добре смазана машина от човечност и емоция. Вергов носи уязвимост, която не сме свикнали да виждаме в подобен герой, а Антонов излъчва топлина и хумор с дълбочина, която разрушава стереотипа за „клошаря“.
„Наполетано“ е пиеса, която ти напомня, че най-важните неща в живота често се разкриват, когато загубиш всичко останало. А футболът – онзи големият, житейският – може да бъде разказан и без трибуни и хореографии. Може да бъде разказан така, както само Яна Борисова умее – с тишина, с болка, с усмивка и с огромно уважение към човешкото.
Излязох от залата с усещането, че съм гледал не просто театър, а необичайна, съвременна притча. И че понякога, ако си готов да погледнеш другия без предразсъдъци, можеш да откриеш в него съотборник. А това си е истинско чудо.
