Никой не притежава сцената

През последните години у нас започнаха да се развиват разнообразни сценични форми, обединени под общото име „четене“. Едни наистина четат драматургични текстове, други рецитират поезия, трети експериментират със смесени подходи. И това е хубаво — показва, че сцената е жива, любопитна и отворена.

Сред всички тези формати има един проект, който стои малко по-встрани — не защото се прави на ексклузивен, а защото работи с нещо реално по-различно. Той използва авторски драматургични текстове, написани специално за сцената. Това вече е друга трудност, друг риск, друга отговорност. Драматургията е материал, който не можеш да подпреш само на ритъм и познатост — тя или стои, или пада. И този проект успява да я носи. Не шумно, не показно, не с фанфари. Просто — с професионализъм. Странното е, че точно той се оказва удобната мишена.

От другата страна имаме един формат, който рецитира стихотворения. В това няма нищо лошо — поезията винаги е имала място на сцена. Лошото идва от държането. От лекотата, с която този формат си позволява да се подиграва на колеги. Да ги коментира от сцената. Да ги рисува като „неспособни“, „недостойни“, „къде са тръгнали те“. Да говори за тях така, сякаш самото им съществуване е лична провокация, а не просто част от общия културен пейзаж, в който всички съществуваме.

И тук идва абсурдът: двата формата изобщо не правят едно и също. Едните рецитират стихове — чужди, свои, класически, случайни. Другите четат оригинални драматургични текстове, писани за театър, с история, персонажи, структура. И въпреки че няма никакво припокриване, никаква конкуренция, никаква причина за сравнение, рецитационният формат се държи така, сякаш някой му краде идентичността. Сякаш сцената е вписана в кадастъра, а поезията — нотариален акт.

Отстрани това прилича не на мнение, а на тревога. Когато влагаш толкова енергия да обясняваш кой „няма право“ да прави нещо, обикновено причината е проста: страхът, че някой друг може да го прави добре.

А истината е далеч по-малко драматична: никой не притежава формата. Нито поезията, нито драматургията, нито четенето, нито сцената. Това са общи инструменти. Общи пространства. Общи територии. Всеки има право да ги използва, стига да го прави смислено. Стига да не се подиграва на хората, които са избрали друг път.

Проекти, които работят с авторски драматургични текстове, не пречат на никого — те просто разширяват полето. Това не накърнява ничия идентичност. Не отнема публиката на никого. Не влиза в ничий жанр. И със сигурност не заслужава да бъде коментирано с пренебрежение от сцена, която понякога изглежда повече като подиум за лични победи, отколкото като място за изкуство.

В крайна сметка театърът не е франчайз. Няма версия „официален формат“ и версия „пиратско копие“. Няма човек, който да раздава разрешителни. Няма правилен и неправилен начин да събереш публика и да ѝ предложиш история, стих, идея, емоция.

Единственият въпрос винаги е един и същ: има ли честност? Има ли смисъл? Има ли човешка вибрация между сцената и стола?

Всичко останало е шум. Шумът на егото, което се бои, че няма да стигне до аплодисментите първо. Шумът на онзи навик да гледаш в чуждата чиния, вместо в собствената работа. Шумът на хора, които бъркат общото пространство с лична собственост.

Ако някой се чувства застрашен от това… чувството е негово. И проблемът — също.